Отлагането се оказва сериозна пречка за прогреса в живота. Аз скоро установих, че когато нещо ми е много ново и непознато, го прокатам, без да се усещам. И така се минават дни, седмици, понякога и месеци и проектът си седи на все същото положение – плачевно. Плачевен става и животът, ако не вземем мерки това да се промени!

Проект с краен срок

Когато става дума за проекти с краен срок е лесно – просто в часовете, непосредствено преди крайния срок, се хващаме да свършим цялата работа. Сещаш се за нощта преди изпита, нали! Аз в момента уча дигитален маркетинг и обикновено трябва да качваме курсовите работи в една платформа. Последните часове преди крайния срок за предаване на изпита редовно тази платформа блокира. Това мен ме успокоява донякъде, защото означава, че феноменът отлагане е общовалиден – не се отнася само до мен.

Като цяло в 90% от случаите тази схема е валидна, когато трябва да се изпълнява важен проект.

Проекти без наложен отвън краен срок

Проблемът е, когато ние работим над целите си и проектите са изцяло в нашата глава. Тях ги на ма в материалния свят. Те не съществуват, затова и ние не сме напълно сигурни дали съществуването им нашата глава има потенциал да ги превърне в реалност. Тази нереалност, комбинирана с липсата на детайли и наличието на безброй спънки в процеса на реализацията на проекта са идеална предпоставка за зараждането на феномена „протакане“. Ако днес не работа то този проект, нищо няма да се случи. Утре – също. От друга страна, не зная точно какво да предприема. Няма и кого да питам. И така бавно умират идеите.

Как да убием протакането

Намерих го в книгата на Leo Babauta – “The power of less”! Неговият съвет е да разделим огромната задача на малки стъпки и да се концентрираме просто в следващата стъпка. Всяка задача трябва да отнема не повече от час, половин час е още по-добре. Е, на половинчасова задача не можеш да кажеш „не“, нали така? Така че вместо да гледаме ежедневно голямата картина и да се респектираме от нея, първата ни задача е да я разделим на малки, половинчасови стъпки. След това се заемаме в текущата стъпка и не мислим за следващата, докато не изпълним тази. На следващия ден – пак. Само така можем да напреднем към голямата цел – с малки, но сигурни стъпки.